Сега, десетина години по-късно, няма сила на света, способна да ме накара да седна и отново да изгледам филм от поредицата “Американска нинджа” или пък “Рамбо”. Но тогава……тогава живеех в света на висшия. И въпреки че период от детството ми премина пред телевизора, чийто екран бе постоянно опръскан с кръвта на попадналите под меча на Конан, аз не се превърнах в безмозъчен насилник (както прогнозират редица доктори, изучили човешката психология в най-малките и детайли). Даже напротив смея да твърдя, че съм сравнително интелигентен, възпитан, четящ младеж :):):):). Тук излагам някои от спомените си и дори си позволих да направя кратък анализ на екшън-персонажите от детството ди: ……….. С носталгия си спомням времето когато въоръжен до зъби, чичо Арни надвиваше тенекиените си врагове от бъдещето, след което се оставяше в ръцете на красива и своенравна дама. А тя горката имаше нелеката задача да бъде неколкократно спасявана и разбира се да дезинфекцира единствената драскотина на лицето на героя. Но освен с планината си от мускули, бягащият човек по нищо не превъзхождаше дебнещият дълбоко във виетнамските джунгли Силвестър Сталоун. Сигурно се сещате за сцената когато съвсем сам, без дори признак на блока или каквото и да е присъщо на човешко същество чувство, Рамбо заши прорезна рана на лявата си ръка. Беше жестоко, нали! Ами когато непоколебимият Роки поемаше удар след удар, хвърляйки по един кравешки поглед на стенещата си любима някъде там сред екзалтираната публика. Сълзите напираха в мен и дори мъжката гордост на 7 годишно момче не можеше да ги спре. Бързо се успокоявах. Знаех, че скоро идва неизбежният момент, “добрият” (Имената на героите губеха важността си в момента, когато станеше ясно дали са “добри”, или “лоши”.) да вземе надмощие и да накаже противника си за световния глад, нелечимите болести и епидемии или природните катаклизми, безспорно причинени от злия му ум. А точно в това, да отърве света от поредния умопобъркан, но гениален учен (бивша разведка на КГБ или генерал, верен на хитлерофашиския идеал), най-добър беше, верният на короната, агент 007. Изтръпвах при вида на пистолета, превърнал се в апокалиптично оръжие в ръцете на сър Роджър Мур. Естествено съществуваха и култови персонажи, далеч не толкова отдадени на идеята да творят общо благо. Безспорно Жан Клод Ван Дам предпочиташе да избива като мравки цели мафиотски фамилии, просто защото преди години са имали неблагоразумието да обидят баща му или недай си боже, да се закачат с гаджето му. Никога няма да забравя колко объркване, смут и притеснения ми докара ролята му в “Няма място за отстъпление”. Противно на всякаква логика, градена в продължение на години в гледане на екшън филми, на Жан-Клод никак не му беше чиста работата, та се наложи Кърт МакКини да го поступа малко. Мога да оставя спомените ми още дълго да се леят по редовете, но май и без това вече попрекалих. Е въпреки изобилието от кръв, експлозии и (понякога брутално) насилие, в тези филми имаше много романтика. Това си беше цяла епоха, чиято поява в България бе значително забавена, та и аз успях да отбера малко от духа на идеята за “добрия”. А тя се изразява в присаждането на супергеройските нравствени качества в обикновения човек (е естествено той трябва да притежава холивудска усмивка и немалко мускулна маса). И веднъж въоръжен със смелост, себеотрицание, чувство за справедливост и други такива, често съзирани в лицето на Супермен, той е готов да направи света по-добро място. Да де ама това май вече го бяхме продали. Пък и липсват огънят от очите, способността да летиш и свръхчовешката сила. Именно затова предприемчивият продуцент с баща евреин и майка, израснала на някой пазар в Близкия изток, решава да финансира идеята на никому неизвестния сценарист идеалист, но да я съчетае с карате, куршуми и много, много кръв. И…..Внимание!!!Камера!!!ЕКШЪН!!! To be continued…